венецуела или комунизмът през 21-ви век

13.02.2019 г.

Външната политика отново стана лакмус за разделението на политическата сцена в България. От една страна, правителството на ГЕРБ, макар и малко вяло, реши да подкрепи позицията на Европейския съюз по отношение на хуманитарната и политическа криза във Венецуела. От другата страна, почти незабавно се изказа президента Радев, който се обяви против това решение. От една страна, Западните сили – САЩ и ЕС – подкрепят Хуан Гуайдо като президент на южноамериканската държава, а от друга – Русия и Куба настояват начело на страната да остане Николас Мадуро. По този начин ясно се очертава разликата сред българския политически елит. Едните поне формално се подреждат според политиката на Европа, част от която сме и ние (в крайна сметка сме членове на ЕС и НАТО!), докато другите – без много смислено обяснение – яростно защитават линията на Москва (и комунистическа Куба!), както са свикнали. Тези факти би трябвало да са достатъчни на всеки мислещ човек да си направи съответните изводи, а те са два ключови – първо, никой не го интересува много-много интереса на България и, второ, има едни определени сили у нас, преки наследници на БКП, които защитават със зъби и нокти интересите на чужда сила – Русия.

Аз лично имам още един въпрос. След като официално избраното законно правителство на Република България е взело решение касаещо външната политика на държавата (която е в ресора на изпълнителната власт), защо президентът публично агитира против него? Президентът е обединител на нацията и гарант за стабилността на държавата, но Румен Радев системно показва, че е точно толкова не на място в президентството, колкото беше на място в кокпита на изтребителя. България е демократична държава и има място за всякакви политически виждания, но тези различия следва да се вокализират от политическите партии и решават в парламента или на избори. Никой не е спрял БСП да внася каквито иска петиции в Народното събрание, нито да запише в програмата си – “вечна дружба с Русия, Куба и Венецуела”. Но когато президентът, макар и избран от тяхната партия, публично се противопоставя на правителствено решение – това подкопава устоите на цялата държава. Също така, господин Радев не трябва да забравя, че в качеството си на президент, той няма право да заема партийна позиция. За такова нещо, в нормалните парламентарни републики, държавният глава бива отстранен.

Да се върнем на Венецуела, която е емблематичен случай през нашия век. В миналото една от най-развитите и най-богати страни на Южна Америка, днес тя е в безпрецедентна икономическа криза, довела до хуманитарна катастрофа. В началото на 20-ти век, в страната е открит петрол, което довежда до значителен икономически подем, продължил до 80-те години на века. Още през 1935 година, брутният вътрешен продукт на Венецуела е най-големият в Южна Америка. Венецуела се счита за страната с най-големи залежи на петрол в света и до неотдавна е била на 3-то място по износ, а дори и в момента е в първата десетка. При всичко това, днес тази държава е в абсолютен колапс. Буквално милиони хора, с риск за живота си, бягат от страната накъдето им видят очите. Не от екологична катастрофа, болести или епидемии, нито от военен конфликт. Бягат от истински глад и от ужасяваща мизерия, до която е докарана тази страна. Само страните от Латинска Америка и Карибите докладват за 2.4 милиона бежанци при тях. В страната няма основни човешки потребности. Хората се редят на 24-часови опашки за брашно и ориз. Средната заплата е 18 000 боливара, а един килограм картофи струва 5 000. Това е равносилно на средна заплата от примерно 4 лв. у нас. Хора умират всеки ден, защото лекарите нямат дори спринцовки, а какво остава за лекарства! Във Венецуела няма бомби и автомати, нито джихадисти, и все пак мащабът на катастрофата е напълно съизмерим с този в Сирия.

Как се стигна до там? Най-напред, ясно е, че основното богатство на държавата е идвало от петрола и икономиката за цял един век е била на системи към него. През 1975 година, петролът е национализиран, докато преди това се е разработвал от чуждестранни компании. А, както вече споменахме тук, икономическият подем продължава до 80-те години. По-малко от 10 години са били необходими на държавата да срине икономиката на страната, след като е решила да се разпорежда тя. След това на власт идват откровените комунисти като Уго Чавес, а след неговата смърт и Мадуро. Като всички комунисти, те се характеризират с три неща – 1) некадърно управление на икономиката, водещо до ускорено обедняване, за сметка на временно подобряване на стандарта на бедните (и партийните другари); 2) потъпкване на всякаква свобода на словото, политически репресии и потискане на всякаква опозиция; и 3) неразривна дружба с Москва и останалите комунисти по света, независимо от цената. Дори по време на мащабното обедняване на страната, единствените които са си плащали за венецуелския петрол са били САЩ, една голяма част от него е била подарявана на близки до Москва държави (например Куба). Ето това е идеалната, изпитана рецепта, как при наличие на природни ресурси като в Саудитска Арабия, един народ живее като в Сомалия. Видяхме го в СССР, виждаме го сега и във Венецуела.

По отношение на Николас Мадуро, мнозина са против него. Дори страните от Южна Америка подкрепят опонента му като законно избран държавен глава, а те би трябвало най-добре да знаят какво става вътре във Венецуела. Според мнозина, изборите – в условията на глад и политически терор – са били абсолютно незаконни, като Мадуро дори не полага клетва пред парламента, а във Върховния съд. Всъщност, само 4 държави в света го подкрепят – Русия, Куба, Китай и Салвадор.

Национално движение „Лъв“ по начало се ръководи от принципа за ненамеса в чуждите дела. Ние не смятаме, че от София следва да се дава тон какво да правят хората във Венецуела, Украйна или Япония. Но аз лично се питам, ако днес беше 9.9.1944 г., нямаше ли да ми се иска Западът с всички средства да подкрепи законното правителство на Царство България и да ни отърве от окупаторите?

ОбратноСподели: