произходът на българите

„Ако ли искате вий да се вмъкнете в стана троянски, новодошлите тракийци стануват последни от всички. Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев. Сам аз му зърнах конете — грамадни и много красиви; те са по-бели от сняг и препускат подобно на вятър. В злато и светло сребро му блести колесницата нова. Има и златни, огромни доспехи, за чудо и приказ! Не подобава на смъртни да носят такива доспехи, а съвършено подхождат те на боговете безсмъртни.“

из „Илиада“ на Омир, около VIII век преди Христа

„Това е народът (българите – бел. авт.), който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост на глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада?

из „Похвално слово за крал Теодорих“ от Магнус Феликс Енодий, V век след Христа

Темата за произхода на отделните родове, племена и народи вълнува човека още от зората на историята, а може би дори от преди това – още от времената преди появата на писмеността. От хилядолетия човек си задава въпросите откъде произлиза, кои са неговите прародители и как това определя същността му и предопределя бъдещето му. В Античността и Средновековието всеки един народ създава своя легенда за произхода, а понякога един народ създава няколко такива легенди. Една част от тях са напълно фантастични и невероятни, докато други звучат логично и изглежда можем до голяма степен да им се доверим. Постепенно сред европейските народи се оформят най-различни гледни точки за древната история на рода и съответния народ. От XVIII век насетне в Европа започва да се заражда мощна вълна на национализъм и неслучайно следващият XIX век е наречен „Векът на нациите“ или „Векът на национализма“. През целия XIX век и в една голяма част от следващия ХХ век нацията е основната общност, която има значение за европееца. Националната идентичност е на първо място сред всички идентичности за мнозинството от жителите на Стария континент и в защита на нацията, нейната самобитност и националните идеали милиони европейци се борят и умират, за да се превърнат в безсмъртни герои в паметта на своите сънародници.

Именно от епохата на Просвещението и последвалия мощен национализъм датира и засиленият научен интерес към произхода на отделните европейски народи. Това е пряко свързано с появата на идеята за тъй нареченото „историческо право“ по силата на което даден народ би следвало да получи правото да владее определена територия, която в един или друг момент от историята му е принадлежала. Това „историческо право“ става абсолютно безспорно, когато става въпрос за властта над „прародината“ на един или друг народ. Така започва същинска надпревара в търсенето на древни корени на европейските народи и в посочването на тяхната прародина. Ние българите не оставаме встрани от това търсене. Още в прочутата „История славянобългарска“, завършена от Паисий Хилендарски през 1762 година, се търси отговор на въпроса кои сме ние и откъде сме, като големият български възрожденец и будител дава ясно да се разбере, че според него ние произхождаме от Балканите и живеем в земите, които винаги са били наши и ще останат такива во веки. Скоро след Паисий творят и други будни умове – йеросхимонах Спиридон, Христаки Павлович и други известни или не чак толкова известни възрожденци. Въпросът за произхода на българите вълнува и един от най-будните умове на Българското възраждане – геният на революцията, патриархът на организираното ни националноосвободително движение, могъщия титан на епохата – Георги Стойков Раковски. Според него древните българи се родеят с кимврите или кимерийците, които пък са живели по поречието на река Волга и в Причерноморието, т.е. там където векове по-късно откриваме Стара Велика България.

След Освобождението на България от османско иго една голяма част от българските професионални историци се увличат от модерните за времето им теории за грандиозни миграции, далечни прародини, митични кътчета, които стоят в началото на пътя на всеки един народ. Започва трескаво търсене на нашата „загубена прародина“, като едни учени я търсят в Кавказ, други в Централна Азия, трети в Сибир, а четвърти – чак в земите по границата с Китай. Безпределно нараства броят на предположенията откъде произхождат българите. Раждат се безброй разновидности на тъй наречената миграционна теория. Тя има два основни клона. Според една част от учените българите са с тюркски етнически и езиков произход, докато другите изследователи смятат, че българите имат ирански произход и са индоевропейци. Все пак дори и в този период на всеобщо продуциране на наукообразни теории има хладни умове, които се противопоставят на идеята, че народите постоянно са се местeли от едно място на друго. Тези изследователи не са склонни да обясняват всички промени с миграции и преселвания. Те се опитват да поднесат една по-различна гледна точка, която обаче е яростно критикувана, хулена, отхвърляна като ненаучна и дори преследвана. Теорията на тези историци – реалисти се нарича „автохтонна“ и те твърдят по един или друг начин, че българите произхождат именно от земите на Балканския полуостров и/или Причерноморието. Истината е, че 120 години след началото на ХХ век съвременната европейска, а пък и отвъдокеанска, историческа наука имат основателни съмнения за много от считаните за сигурни миграции, описани и анализирани от българските историци през ХХ век. Прословутото „Велико преселение на народите“ най-вероятно никога не се е състояло или поне не в размера и по начина, който допреди 40 години властваше като представа в историографията. За съжаление представите формирани в този период все още определят масовото разбиране на обществото ни за историята, тъй като са твърде малко професионалните историци, които се занимават със съвременни изследвания на тази проблематика в България. По тази причина в учебниците, в енциклопедиите и в научно-популярната литература все още доминират тези, които са продукт на една отминала епоха, на погрешно задавани въпроси и научни търсения в еднопосочни улици без изход.

Днес е време да отправим един рационален, лишен от емоции, поглед към древното ни минало и да се опитаме да си отговорим на въпроса „Кои сме ние?“. Важно е да знаем какъв е произходът ни, тъй като той определя твърде много неща. Както едно дърво без корен не би могло да живее дълго, така и един народ, който не се интересува от произхода си и е забравил миналото си не би могъл да има светло бъдеще. Връзката между трите измерения минало – настояще – бъдеще е особено силна. Важно е да се познава миналото, за да действаме правилно в настоящето и да строим смело и независимо бъдещето си. Какви са фактите?

На територията на Европа първите хора проникват още в старокаменната епоха. На територията на България най-старите данни за присъствие на човешки същества са от пещерите Козарника край Видин и Бачо Киро край Дряново, като се смята, че по тези места хора има вече над 1 500 000 години. На територията на Европа само на Балканския, Апенинския и Пиренейския полуострови има свидетелства за човешки групи в тази отдалечена епоха. Тези хора постепенно се развиват и започват да създават свои устойчиви общности. Така например около 6000 година преди Христа на Балканите се появяват земеделието и животновъдството, а само около 1500 години по-късно имаме и сигурни сведения за напреднала в технологично отношение металообработка. Народът, който е погребвал своите мъртви в некрополи като този край Варна, е познавал добре обработката на метали; извличал и обработвал е злато; съществувало е социално разслоение; имало е царе-жреци, които са разполагали с огромна власт и са ръководели своя народ. От археологическите находки е очевидно, че става въпрос за истинска цивилизация, за едно общество, което е на много високо стъпало в еволюционно, социално и икономическо отношение. Залезът на тази впечатляваща цивилизация е свързан със сериозен природен катаклизъм. Най-вероятно в края на V хилядолетие преди Христа нивото на Черно море бързо се покачва и се случва локално наводнение, което според последните проучвания може да е залегнало в основата на библейската история за Потопа. Трудно можем да приемем за чиста монета наивното твърдение, че залезът на тази цивилизация е свързан с измирането на всички хора, които са били част от нея. Най-малкото една голяма част от свързаните с Варна културни ареали се намират във вътрешността на полуострова и вероятно са по-слабо засегнати от наводнението. Важно е да се отбележи, че една част от хората, които са засегнати от природния катаклизъм мигрират. Различни групи се насочват към Мала Азия, на север към Степта и дори към Централна Азия. Последните две групи са онези, които по-късно ще станат известни в историята като българи.

Междувременно на Балканите се появява „ново“ население – траките. Всъщност това са същите онези хора от варненската цивилизация, но с ново име. И при тях ще наблюдаваме силни царе – жреци, силна вяра в задгробния живот, и те ще обитават почти същите райони, които са били обитавани и преди това и ще използват мините, които и по-рано са били използвани. Нямаме основания да смятаме, че настъпва някакъв рязък дисконтинуитет съпроводен с измиране на цялото население и замяната му с етнически нови групи, пристигнали в резултат на миграция. По-скоро може да се наблюдава една бавна трансформация на обществото от Варненската цивилизация в тракийско общество. Тази промяна е предизвикана от големия потоп, а може би и от други фактори, за които ниe днес имаме твърде малко или никаква информация. Важно е да уточним какви са спецификите на траките, които ги отличават от техните съседи елини, например. Траките са предимно конни воини, които обожават да воюват и смятат, че най-достойната професия за един мъж е тази на воин. Наред с това те живеят на отделни племена, свободолюбиви са, обичат да се веселят, обичат земята си и имат своя собствена култура, свои традиции и обичаи, които ги отличават ясно и категорично от всичките им съседи. Според бащата на историята Херодот траките са вторият по численост народ след индийците. Дори да приемем това твърдение на елинския историк за хипербола, то е сигурно, че тракийската общност е била внушителна като численост и се е простирала далеч отвъд пределите на Балканския полуостров. Траки са населявали например части от Мала Азия. Дали тези траки не са всъщност хората, избягали от потопа в Черно море в края на петото хилядолетие преди Христа? Най-вероятно да.

Друг интересен факт, свързан с траките, е почитта, която те изпитват към тъй наречения „Тракийски конник“. Това божество е почитано във всички земи, населени с траки, и днес са открити огромен брой археологически находки, които представят този Тракийски конник. Това което е особено важно е, че Тракийският конник и Мадарският конник са плод на сходна, ако не на една и съща, култура и светоглед. Неслучайно дълго време много историци и археолози се чудят на кого принадлежи изработката на невероятния скален релеф близо до село Мадара – на древните траки или на древните българи? Отговорът е много простичък, но трябват разум и сърце, за да бъде прозрян. Всъщност той принадлежи и на траки и на българи, защото въпреки разликите в имената ние говорим за един и същи народ. Кръвта в жилите на древните траки и тази на древните българи е една и съща. И едните и другите са наследници на първите хора, появили се в Европа. И траките и българите са наследници на Варненската цивилизация. Може да намерим още много сходства между траките и българите, но тук ще посочим само още едно, което е особено любопитно. Мартеницата е част от нашата традиция от незапомнени времена. Но и до днес учените спорят какъв е произходът на обичая да си връзваме мартеници за здраве на първи март. Някои учени смятат, че мартеницата е наследство от древните траки, други я свързват със славяните, а трети – с древните българи. Интересно е, че мартеницата е разпространена само на Балканите и то само в земите, в които са живеели траките и българите – в Република България, в Румъния и Молдова, в Албания и в Република Северна Македония. Мартеницата със своята мистична сила очертава границите на българския народ по-добре от всеки историк или етнограф. Тук е мястото да се каже, че от всичките ни съседи най-близки в генетично отношение сме с румънците. Днес двата народа, разбира се, имат различно самосъзнание и идентичност. Но това не означава непременно, че кръвта която носим в жилите си е различна.

Но да продължим с траките. Те живеят на Балканския полуостров, в Северното Причерноморие и в Мала Азия в продължение на няколко хилядолетия. Според традиционната историография на Балканите те живеят от около 3500 година преди Христа до седми век след Христа. При така представената по-горе информация звучи наистина нелепо твърдението, че тези хора някак чудодейно са изчезнали и то само за няколко десетилетия през седми век, за да бъдат заменени от славяните и българите. Случилото се през седми век трябва да се обясни малко по-подробно и да погледнем към миналото и от един друг ъгъл и тогава ще съзрем цялата картина. Време е да видим кои са тъй наречените славяни и българи.

Славяните са племена с общ произход, които идват от територията на днешна Полша или Русия. Това е господстващата гледна точка за произхода на славяните. Смята се, че в самото начало те са били един народ, но впоследствие се разделят на три части – анти (източни славяни); венети или венеди (западни славяни) и славини или склавени (южни славяни). Това е гледната точка на панславизма и на всички свързани с него политически и научни школи. Всъщност единственото, което свързва до някаква степен всички тези племена, живеещи на огромен географски ареал е езикът. Той определено не е един и същи, но има доста общи характеристики, които карат учените да смятат, че всички тези хора имат общ произход. Словене или славяни всъщност означава „хора, които могат да говорят“ или „хора у които го има словото“. Противоположност на славяните са „немците“ – хора, които са неми или хора, които не могат да говорят, т.е. ние не разбираме какво говорят. Всъщност славяните не са етническа група. Те са по-скоро социален конструкт и то създаден не от кого да е, а от Източната Римска империя, за да обозначи група племена или различни общности, които имат сходен начин на поведение спрямо Империята. Сред тези „славяни“ има групи с различен етнически произход, като единствено сходната им социална организация и начините на общуване с Империята ги сближават типологично. В крайна сметка е много важно да се проучи въпросът кога и как се сближават езиците на тези народи. Не бива само на базата на езиковото родство да се твърди, че два или повече народи са с общ произход. Така например днес английският език се говори на много места по света, но категорично не смятаме, че всички които го използват са етнически англичани. Испанският също е широко разпространен, но би било интересно да се опитате да убедите един мексиканец или аржентинец, че всъщност той е испанец. Същото нещо важи и за езикът обявен за „славянски“. Много е възможно той да е бил общ език или lingua franca за част от Степта и за някои от териториите около нея. Много от тъй наречените „варварски народи“ са използвали този език за общуване със съюзници, партньори, а дори и с врагове, когато се намират отвъд границите на Империята. Езиковото родство невинаги означава и етническо, което може да се потвърди с последните проучвания на ДНК на българи и сърби, които макар и да живеят като съседи от векове и да говорят много сходни езици имат огромни разлики в генетичния си код. В проучване от 2015 година бе установено, че българите имат много по-голямо генетично сходство с румънците, отколкото със сърби, хървати или бошнаци. Това е поредното доказателство за факта, че езикът не определя произхода на един индивид или дори на цял народ. Изводът е, че в общата група на тъй наречените „славяни“ има най-различни родове, племена и народи, някои от които са автохтонно население на Балканския полуостров и по тази причина са сродни с траките и българите. В генетичните изследвания проведени през последните няколко години излиза и още едно интересно сходство, а именно това между българи и италианци. В това няма нищо учудващо, тъй като още Омир говори за тесните контакти между троянци и траки. Древното население на Апенините и Балканите очевидно има сериозно родство и това родство продължава и до днес.

А сега да обърнем своя поглед към българите. Време е да отговорим на въпроса: „Кои са древните българи?“. Древните българи са наследници на онези хора, носители на културата на Варненската цивилизация, които по време на Големия потоп в Черно море, напускат родните си места и мигрират към Евразийската степ, към Кавказ и към Централна Азия. Тези групи имат интересна миграционна история, но е важно да се отбележи, че голяма част от тях никога не напускат района на Причерноморието, като живеят или по бреговете на Черно море или в непосредствена близост до него. Неслучайно най-голяма концентрация на български племена през Античността имаме в региона на Кавказ и в региона Северното Причерноморие. Постепенно тези племена променят начина си на живот, тъй като са поставени в различни географски и политически условия от тези на Балканския полуостров. Сред тях се оформя много силна монархическа власт, защото принципът на единоначалието е спасителен механизъм в сложния и динамичен свят на Евразийската степ. В началото на първото хилядолетие след Христа някои от тези групи започват да се наричат българи. Според „Именника на българските владетели“ първият български монарх Авитохол управлявал 300 (триста) години и е бил от рода Дуло. При изчисление на годината на възкачване на престола се достига до годината 165 след Христа, която българите смятат за начало на държавата си. Това, разбира се, не е първата, а поредната държава на българите. Просто в предходните епохи нашите предци не са използвали този етноним и политоним. Авитохол най-вероятно е олицетворение на цял период от историята на древните българи. Тъй като при съставянето на „Именника“ през VIII век не е имало достатъчно информация за древното минало на държавата първите двама владетели са представени като легендарни монарси, управлявали съответно 300 и 150 години. Това всъщност са два периода от историята на онези българи, които живеят в Северното Причерноморие и които създават първо Стара Велика България, а след това и Дунавска България.

Така достигаме до един ключов момент от историята ни, а именно създаването на Стара Велика България по времето на кан Кубрат около 635 година. Днес почти всички историци смятат, че това е „първата реално съществувала държава на българите“. Колко абсурдна е тази теза дори не е нужно да се коментира. Трябва обаче да се посочат няколко много важни детайла. Името Стара Велика България се открива в гръкоезични извори. За древните и средновековните елини, а пък и за римляните и други народи, употребата на прилагателното „велика“, „голяма“ и т.н. е свързано с процеса на колонизация. Това са територии, които са колонизирани от даден народ, но не са неговите родни земи. Така например Magna Graeciа или Велика Гърция се намира в част от днешна Южна Италия и о-в Сицилия. Това са земи, които елините колонизират. Същото важи за Велика Британия, която е колонизирана от бритите, които най-вероятно произхождат от земите на днешна Холандия. В този смисъл Стара Велика България е наречена така, защото възниква на място, което е било колонизирано от българите, но поне от античните и ранносредновековните автори не е смятано за тяхна прародина. Тук можем да си позволим да помислим не е ли възможно българите да пазят спомена, че това е една от първите територии, които са колонизирали след потопа в Черно море или дори преди него. Днес е трудно да отговорим напълно убедително на този въпрос, но при всички положения трябва да е ясно, че Стара Велика България не е нито първата държава на българите, нито нейната територия съвпада с прародината ни.

Кан Аспарух, син и наследник на кан Кубрат, създава Дунавска България. Създаването на българска държава на юг от реката е подчертано като особено важен момент в „Именника на българските владетели“ чрез следното изречение: „Тези петима князе държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега“. По този начин се осъществява един пълен кръг в кръговрата на историята и живота и хората, които напускат бащините си огнища през V хилядолетие преди Христа се завръщат на Балканите, за да останат завинаги на тези земи и да създадат най-старата европейска държава, която съществува с непроменено име и днес. Тази държава е създадена не от сливането на славяни, траки и българи, както пише в учебниците, а от три групи хора с общ произход. Никак не е случаен фактът, че в изворите не се споменава за езикова, културна или каквато и да е друга бариера между българите, славяните и завареното местно тракийско население. Всъщност всички тези групи принадлежат към един и същ древен народ, като са успели да съхранят през хилядолетията кръвта, културата, традициите и духа си. Може да се твърди, че кан Аспарух освобождава от византийска власт земите на своите предци и възстановява историческата правда, така както през 1185 година царете Асен и Петър ще освободят България от следващото византийско иго. За създаването на Дунавска България може да се напише още много, но това ще бъде задача на отделна статия. На този етап е важно да се установи и да се запомни, че при създаването на Дунавска България участват хора с общ произход, които са били разделени твърде дълго и поради това имат някои особености и специфики, но в крайна сметка благодарение на действията на кан Аспарух те се обединяват в една държава. За по-малко от 150 години след създаването на Дунавска България всички групи в държавата ще се обединят в общ народ и различията натрупани през хилядолетията ще бъдат преодолени с впечатляваща бързина.

И тук е време за последния ни въпрос. Защо ние, днешните българи, трябва да търсим прародината си толкова далеч, на някакви екзотични локации, при положение, че тя е тук? Люлката на нашата цивилизация, бащините огнища на нашия народ се намират точно тук в сърцето на Балканския полуостров и по бреговете на Черното ни море. Теорията, че постоянно има миграции и народи се местят от едно място на друго е романтична, но най-често няма нищо общо с действителността. В Европа можем да посочим няколко народа, които не са променяли своята локация повече от 30 века. Такива са елините, които населяват Елада или както ние по-често я наричаме Гърция. Такива са и италийците, които населяват Апенинския полуостров. Такива са баските в северна Испания. Защо без никакви съмнения смятаме, че тези народи живеят непрекъснато на едно и също място хилядолетия наред, а самите ние търсим своя произход на далечни, чужди и непознати места, когато фактите говорят, че тук на нашата свещена земя винаги сме живели ние. Истината е, че на тази земя, на нашата българска земя, винаги е живял един и същи народ. Да, част от хората, са мигрирали, някои са се завърнали, а други не. Но плодородните ни земи, величествените ни планини и пълноводните ни реки винаги са давали достатъчно добри условия, за да живеем тук. Тук в продължение на хилядолетия са се раждали, трудили са се, борили са се, воювали са и са умирали нашите предци. С тях ни свързват общата ни кръв, традициите и българският дух. Свързва ни идеята за общност и държавност, която винаги сме носили със себе си, където и да се озовем. Днес ние знаем какъв е произходът ни. Знаем откъде идваме. Знаем и накъде отиваме.

Време е да си върнем България!

1.Във Варненския халколитен некропол, датиран ок. 4500 – 4100 г. пр. Хр. са намерени златни предмети, за които се предполага, че представляват една от най-ранните технологични обработки на злато в света. Има предположение, че намереното близо до Пазарджик злато от Градът на птиците крие още по-старо обработено злато. Във всеки случай най-старото обработено злато в света произхожда от българските земи.
ОбратноСподели: